СКРЪНДЗАЛЪКЪТ НЕ Е ПОРОК
Обвинявайки детето в стиснатост, ние не му даваме урок по етикеция, а му създаваме комплекс за вина
В детската стиснатост няма нищо страшно - това е само пореден етап от неговото развитие. „Мое" за двегодишното дете е абсолютна норма, по този начин то овладява околното пространство, определя сферата на своето влияние: Учи се да разбира какво притежава и това формира понататъшния модел на поведението му. Ако се борим със свидливостта му -ако му забраняваме, ако го засрамваме, огромна става вероятността когато детето порасне, да не бъде в състояние да създаде нищо свое -нито собствен бизнес, нито семейство - отнасяйки се еднакво безотговорно и към своето, и към чуждото.
Преди всичко трябва да се уважава детето, неговите чувства. То не желае да сподели конструктора си със свой връстник, дошъл му на гости? Детето ви има право на това -дайте на гостенчето нещо друго. За нас, възрастните, това са просто играчки, дреболии. За детето обаче неговото имущество е много сериозно нещо. Защото в живота ни на възрастни все пак има вещи, които предпочитаме да ползваме еднолично. „Това е моята заплата", „това е моята кола" - това положение на нещата се разбира от само себе си. Никой не ни кара да ги делим с някого, особено с малко познати хора.
Зад детската стиснатост се крие много различна мотивация. Как да постъпват родителите, сблъскали се с упорито „това е мое!"?
Добре е, ако малчуганът успее да реши конфликта самостоятелно. Не бързайте да му се притичате на помощ, вижте как ще се развият събитията. Напълно възможно е вашата намеса да не стане наложителна. Така или иначе детето ще трябва да се научи само да решава конфликтите с другите деца, защо това да не стане сега? Това обаче не означава, че трябва да оставяте детето си на произвола на съдбата - ако видите, че не се справя със ситуацията, просто му покажете как се прави това.
Най-демократичният вариант е размяната. „Може би ще дадеш на момченцето да си поиграе с твоята количка, а в замяна ще вземеш неговия страхотен самосвал? При това не настоявайте, не натрапвайте насила друг предмет, а само предложете, посочвайки възможността за избор. Понякога това върши работа. Важно е да дадете ха детето да разбере, че предметът си е негов, дори в този момент да го ползва някой друг: „Момиченцето ще се повози с твоя велосипед тук, на площадката и щом той ти потрябва, тя веднага ще ти го даде".
Но ако детето упорства и няма намерение да дава на никого това, което му принадлежи, нищо не може да се направи -трябва да се вземе неговата страна. С времето етапът „мое" ще „бъде заменен от етапа „дай на" и малкият „вариклечко"към 4 години ще стане „търговец", правещ изгодна от негова гледна точка размяна.
ВСИЧКО НАОКОЛО Е МОЕ
Как да постъпите, ако тригодишният ви наследник посяга към чужди играчки, а като не получи желаното, вдига скандал? Това означава, че малчуганът още не се е научил да различава понятията „мое", „не бива", „чуждо". Защо е станало така? Една от възможните причини е в това, че родителите не съблюдават собствените си забрани. Например: синът се е провинил и майката казва, че няма повече да говори с него. Детето възприема това буквално, то е в паника -случило се е нещо ужасно и сега се е лишило от майчиното си внимание. Самата майка обаче, като и мине ядът, само след 15 минути забравя думите си и се държи с детето сякаш нищо не се е случило. Малчуганът е дезориентиран, той не разбира какво става - какво може, какво не бива, кое е истина в думите на възрастните и кое само празни приказки. И си прави свои изводи: казват му „не бива", но това май не е съвсем „не бива", а все пак капчица „може" - ако поплаче например... Изводите са очевидни: не се изхвърляйте с думи, но ако вече сте казали нещо, спазвайте „правилата на играта".
Добавено на: 2010-09-02
3533Само регистрирани потребители могат да коментират!